Отново се прибрах в другият си свят. Свят с други грижи (минимално грижовен, но почти безгрижен), с други мисли, с различни усещания. Свят на тихи Съботно-Неделни утрини, на борови връхчета и слънце в прозорците. Единият е постоянно отворен и си сложих шапка. Нямам домашни чехли и нахлузих маратонките. Отидох в кухнята, размотавайки връзки по пода, защото правя каквото си поискам, предимно когато съм сам. Забавлява ме да не се съобразявам със себе си. Сложих вода за кафе в електрическата кана и се върнах да напиша тези редове. Започнах да чета „Преследване на дива овца” и се замислих, дали авторът е добър. Може би няма добри или лоши автори, а само добри или лоши читатели. Нали в крайна сметка всичко се случва в собственното ни въображение. Есен е. Животът ми прилича на лабиринт от желания, пораждащи чувства, пораждащи желания. Заплитам се в думи, за това се опитвам да мисля в образи и усещания. В шкафа си имам шоколад. От време на време си отчупвам по едно парченце. Само по едно. Така ми харесва. Знам, че винаги, когато ми загорчи или ми стане празно, мога да разтворя малко сладост в живота си. Имам и хладилник. Малка стая с малък хладилник. От някой си ъгъл все пак си е голямо имане. Нямането си е изкуство, изкуственото е нямане. Една оса се опитваше да влети в стаята. Затворих. Усетих, че не бях груб. Саморазнежил съм се напоследък. Днес се постопли. А след няколко дни заминавам. Замислих се дали да не ги преброя, но какво значение има. Другата седмица. Сега всъщност съм доволен. Заминаването винаги вещае промяна. Предстоящото успокоява, внася ред. Току що завърших една хубава книга. Не знам дали е хубава, но ми хареса. Откривам все по-тясна връзка, между авторите и техните герои. Като да оживим едно друго, свое аз. Да го проектираме и изучим. И то да ни учи. Реалността е толкова метафизична, че хората наистина спят. Хрумна ми, че ако искаме да видим какви бихме били след време, просто може да се сложим в разказ и да напишем бъдещето. Цяла машина на времето. И работи! Мислех, че ако нещата биха били различни и аз бих бил различен. Обаче когато се написах там, където всичко е такова, каквото го искам, открих, че пак съм си същият. Борбата винаги е била вътре и винаги се е проявявала навън, а не обратно. Ако нямам силите да извърша промяната, дори някой да го направи вместо мен, не бих могъл да се възползвам. Пък и няма вече да си е моят живот. Който всъщност е живот и на всички останали. Надежда има. Не спирам да търся в себе си, а понякога наистина може да се изненадаме приятно, колко харесващи ни неща има вътре. И ми харесва да живея в мир със себе си. Така всичко изглежда постижимо и то дори не толкова трудно. Градивният материал го има в изобилие, нали всичко е направено от време. А търпение и смирение не са толкова различни, нито толкова страшни. Битките, когато им дойде редът и то с радост. Забравих да спомена – Обичам! А не бива...да го забравям!

вечното противоречие търсещо хармония и краткоста на миговете, които (може би) са вечни. търпението е добродетел и синоним на смирение. битките, понякога необходими, биха били до толкова полезни, че да ни отведат на правилното място...или посочат път(ища), или просто да заключат даден период.
поздрави!
...и да..., забравих да спомена - Обичай!
all is love!

споделеното усещане...Благодаря!

битката със себе си и със собствените си противоречия е най-голямата победа. И много зависи от погледа ни... Уж нещо незначително, но понякога е адски значимо как човек гледа на нещата и най-важното, ако осъзнава, че погледа му е изкривен да го промени. Това за мен е чудо! Да гледаш през очи, които да вдъхват мир и хармония в душата ти :). А любовта често пъти ни помага да променяме погледа си :)

radva me mnogo, kogato nqkoi spomenava dumite mir, harmoniq, dusha, chudo, lubov. Kogato tyrsi znachenieto im i ne spira da se bori...Blagodarq!