Всеки ден се будя със съзнанието за напразните усилия да се променя. Сякаш отказвам да призная, че е невъзможно да се промениш за една нощ и продължавам упорито да вярвам в силата на волята. А знам, че е невъзможно. Всеки ден трябва да се преборвам със страховете си. Страх ме е да не бъда наранен физически, психически, душевно. Да не бъда обвинен в каквото и да е, да не бъда слаб и после да съжалявам. Когато някой има нужда от помощта ми, да ме няма или да съм безсилен да помогна, да променя нещо, бидейки свидетел на чуждата болка. Усещам се, че стискам зъби насън от яростно безсилие да променя света към по-добро. Тъгата ме връхлита, стиска гърлото ми, когато виждам безкрайната жестокост на хората, алчните им стремежи, егоистичните им желания, ужасното им безчувствие. И още по-тъжно ми става от собствената ми безпомощност, което ме изпълва със злобно отчаяние. И съм готов да обявя война на света, без да ми пука какво ще се случи с мен самия, ако поне за миг успея да изпитам удовлетворение от безпрекословното ми неподчинение на норми и закони. А после един глас в мен ме прави да изглеждам смешен в собсвените ми очи. Един глас, който ми показва смеейки се, безкрайните противоречия на съществуването и ме пита: - Какво ще направиш, какво? И се появява отново мисълта, че съм един слабохарактерен, добричък, понякога избухващ, но никога агресивен средна ръка човечец, който не е в състояние да се справи с вътрешните си проблеми, а външните успява някак все да отлага или маскира, защото за тях пък съвсем няма сили. Понякога се питам, имам ли изобщо право да бъда ценен от някого, да бъда обичан такъв, какъвто съм, тоест един никакъв. Но поне съм различен, без това, разбира се, да ми придава особена ценност, освен за самия себе си. Неща, които ми се струват прости и обикновенни, хората около мен въобще не разбират или не проявяват интерес. Често с изумление наблюдавам суетенето и разширените от страх зеници. А мен битките сякаш ме успокояват. В тях като че ли намирам себе си поне за малко. Терористичен акт се превръща в национална трагедия. Толкова за неестествена ли намират смъртта? Хора умират всеки ден и как да разгриничм, коя смърт е наистина насилствена? 
  Една муха ме отвлича от размишленията ми, досаждайки с присъствието си. Дразнещо е. Позволих си лукса да я обидя. Казах и курва. Не знам защо. Сигурно съм лош. Не че на нея и пука. Много е Дзен тази муха. Взема, каквото и предлага светът. Той, нали е на всички? Когато и се яде, яде. Когато и се спи, спи и си описва дзен кръгчета около лампата. Тя едва ли си задава глупави въпроси. За миг ми хрумва, че ако се освободя от всички въпроси, ще знам всичко. Задавайки въпрос създаваш невидима граница, разграничавайки света от себе си. Ако се слееш със света, ставате едно цяло. Той ще те изпълни и познанието ще стане част от теб. Или да кажем ще познаеш света в себе си, получавайки като дар цялото му познание.

Няма въпрос.

Няма отговор.

Сливане в цялото.

  От кога ли мухата е получила просветление и сега просто си върти колелото на Самсара, описвайки кръгове около лампата за удоволствие?Това се казва световъртеж: - когато постигнеш нирвана, си стоиш небрежно в поза лотос в центъра на живота, а светът се върти около теб. Може и да си бръмчиш.

  Но да не се отплесвам мого. А иначе хора не обиждам. Не, няма да я убивам мухата. Сигурно не съм чак толкова лош. Може да я хвана и пусна през прозореца, ако стане твърде "настоятелна" да излезе. Не знам, какъв е смисълът на нейния живот. И тя не го знае. Това обаче не и пречи да си живее. И да си умре изпълнила договора си с природата. Позволила на кръговрата на живота да я завърти, обогатявайки го с опита натрупан от мушеската и душичка, просто съществувайки. Трептейки във формите на енергия и материя. Ако я убия, ще означава, че съм наложил по-силната си свободна воля. Тя в случая няма какво повече да направи, но ако не я убия, мухата ще продължи да съществува, подчинявайки се на природните закони в унисон с баланса на системата. В такъв случай, май е по-добре да продължавам да насочвам свободната си воля навътре и да градя, от колкото да губя енергия нарушавайки баланса. И някой ден, когато вложената в мен енергия стане достатъчно, сигурно ще се променя. Крайно време е да започна да вярвам в себе си. Нужно ми е само търпение, а то било в разбирането на живота. Без знание не може да има разбиране. За знанието е нужен опит. А единственият известен ми начин за трупане на опит е като живея. 
  Обичам живота! И ще насоча всичките си усилия да го поддържам, не да го руша. Ако някой ден се наложи да пожертвам съществуването си в името на живота, ще го направя с радост. Намирам го за естествено. Днес ще си легна с надеждата да се събудя по-добър. И ще се помоля, може да помогне. Поне ще спя спокойно. Но да пусна първо Дзен мухата през прозореца.

p.s. Ще трябва разбира се да и се извиня (на мухата), за дето я нарекох така. Но друг път да не ми каца на шоколада! Колко човешко...